- Какво е Смъртта, Папа?
- Смъртта е кучка.

Това са думи на Хемингуей, не мой, подобен изказ не подхожда на речника на една дама, но пък боравенето с цитати си е съвсем в реда на нещата. Въпреки грубият език, това си е едно непогрешимо съждение, с което неизменно се съгласяваш.

И създаде човека по свой образ и подобие

Това не е нито ревю, нито анотация на книгата. Този блог е нещо като публичен читателски дневник и съдържа впечатления и анализи на прочетеното от мен. Доста често разкрива моменти от съдържанието на книгата, така че ДА НЕ се чете ако не сте запознати с книгата, защото ще Ви развали момента на изненада!

 Причината да се запозная с творчеството на Хърбърт Уелс, беше таз годишното Читателско предизвикателство на PopShugar, в което една от категориите е дистопия, а "Машината на времето" е посочвана (напълно основателно), като един от най-добрите представители на жанра. Въпреки, че вече познавах "Война на световете" от филма с Том Круз и Дакота Фанинг, който по мое мнение е сред филмите с най-добър финал, тъй като в крайна сметка микроорганизмите спасиха планетата ни, досега не бях намерила време и мотивация да прочета нещо негово. След като  "Машината на времето" безспорно ме очарова, се вълнувах да прочета още нещо от Хърбърт Уелс и както се оказа напълно основателно, защото втората му история ми допадна дори още повече от първата.
 С някакво нездраво задоволство наблюдавах тази алегория на Бог, която автора изгражда безпристрастно и без излишен гланц.

Доктор Моро е типичният "луд учен", чиято брилянтност го тласка към триумфа на науката, създавайки просто за да изпита предела на способностите си. Посредством вивисекцията ученият претворява най-различни животни, преобразявайки структурата на телата им така, че максимално да наподобяват "човешки" форми. Понякога дори комбинирайки части от различни животински видове. Променя също структурата на гръкляна им, така че да са способни да говорят, а също и мозъците им, така че да им придаде нова по-човешка идентичност. Когато е готов с телата им, посредством хипноза и последващи непрестанни повтаряния, съпроводени от актове на насилие над бедните, изтерзани същества, дръзнали да не се подчинят, Моро им внушава своят "Закон", чиято основна цел е да се бори с повика на кръвта им, който непрестанно се стреми да развали постигнатото от доктора и да ги върне към дивото. Свидетел на всичко това по неволя става корабокрушенецът Прендик, който е ужасен както от своят домакин, така и от неговите творения. Въпреки, че Прендик несъмнено е контрапункта на Моро и дълбоко се възмущава от безсмислието на неговото деяние, той не е грижовно настроен към тези Зверохора подобно на Монтгомъри, асистентът на доктора, а напротив бои се от тях и дори ги презира. В общи линии това е историята.
Както вече споменах нейната брилянтност е в непрестанните паралели с религиите.
Когато е готов с творението си неговият създател го разглежда и започва да открива несъвършенствата и неговата грозота. Разочарован, той прокужда бедното създание на острова и се захваща със следващото. Всяко от тези създания е съставено от различни базистни части и образуват едно шарено псевдо общество с всичките му несходства и противоречия, обединено единствено от спазването на тяхната псевдо религия.
Моро нехае за болката, която причинява на творенията си нито по време на създаването им, нито дори по-страшните последващи мъки в опитите им да намерят своето място в "света" и да се придържат към догмите на конформисткото учение противоречащо на тяхната същност.
Създателят им дотолкова е нехаен към страданието на творенията си, че както обяснява на Прендик, дори е убеден че то е ненужен недостатък, който еволюцията скоро ще отстрани.


Отвъд сюжетът на книгата, нима не сме свидетели на един Бог, който непрестанно тества границите на нашата болка. Който нехае какво и на кого причинява, който си позволява да подлага на неимоверни страдания дори невинни новородени. Който е дал възможността на творенията си, оправдавайки се със "избора на свободната воля", да вършат невъобразими низости и мерства, които се опитват да възпират (твърде неуспешно, както ще установите дори само ако веднъж гледате новините) посредством слабата си воля. Не е ли това един нехаен, циничен създател, който е вдигнал ръце от грозотата и несъвършенствата на творенията си, създадени от толкова разнообразен материал, че им е невъзможно дори да останат сплотени в общност за дълго. И защо тази тъй наречена "свободна воля" им позволява непрестанно да се нараняват и избиват, допуска едни видове да са способни да се хранят с плътта на други. Но в същото време тази плът е ограничена във времето и пространството. Нима една истински свободна воля не би позволявала всички да са метаморфи пътуващи през пространствено-времевия континуум?! Що за благодат е свобода, която ни позволява единствено да страдаме, да нараняваме или да бъдем съучастници (посредством безучастието си на странични наблюдатели) на вихрещата се наоколо ни лудост, впримчени в ограничението на тук и сега?! Независимо, колко пъти опитваш, колко много се стараеш не можеш да поправиш ширещата се жестокост, която дори самият създател не е способен да отстрани от свойте творения.

Удоволствието да изследваш различните възможности, събрани в "Едно" чрез Ричард Бах

Това не е нито ревю, нито анотация на книгата. Този блог е нещо като публичен читателски дневник и съдържа впечатления и анализи на прочетеното от мен. Доста често разкрива моменти от съдържанието на книгата, така че ДА НЕ се чете ако не сте запознати с книгата, защото ще Ви развали момента на изненада!

Наскоро прочетох "Едно" на Ричард Бах. Това беше първата ми среща с изкуството му и засега ми е трудно да кажа дали ще остане единствената. Всъщност книгата ме очарова. Ричард и жена му Линда летят с частният си хидроплан, когато ненадейно попадат в магнитно смущение, което им отваря нещо като портал и им позволява да станат част от необичайно духовно преживяване.
Пред тях се разкрива море, чиито течения представляват своеобразна карта към локациите на алтернативни реалности.
Като техният духовен водач им пояснява, хората възприемат времето като права, за да им е по-лесно да подреждат и планират, а също и да описват живота си. Всъщност обаче съществува само Едно време - Сега и всичко се случва едновременно, в този единствен момент, но на различните места в калейдоскопът от алтернативни реалности. За семейство Бах е по-лесно това да се обрисува чрез метафората с хидроплана и морето, но на мен са ми по-понятни животните, та нека да речем, че се намираме върху една своеобразна паяжина. Всеки момент се намира в различна точка от преплитането на паяжината и всяко решение съставлява различно разклонение от нея.
Така. Аз прочетох книгата за три дни (на две големи части и малко заключение), заради ограниченията си във времето, а ми се щеше да го направя дори и наведнъж, защото книгата е много увлекателна. Струва ми се обаче, че можех да я разделя и на повече части, защото разсъжденията в които те въвлича продължават дълго след това.
Темите от своя страна могат да се разделят на две групи: лични и глобални.

В първата част Ричард и Линда пътуват из собственият си живот.
Има един много трогателен момент, когато Линда се връща назад във времето, за да вдъхне кураж на своето объркано и обезверено алтернативноАз. Не би ли било чудесно, да можеш да се върнеш назад и от дистанцията на сегашният си опит, да промениш това което те терзае! Нека да се изясним, тук не става въпрос да се върнеш в миналото и да промениш живота си, а да се срещнеш с твоето алтернативноАз и да му помогнеш да предотврати грешките ти. Разбира се, след това то най-вероятно ще допусне свой, но точно в това е чарът на теорията на Бах. Във всеки момент съществуват n брой твой алтернативниАз, които водят своя си живот в собствените си реалности. Има едно твое алтернативноАзА, което е постигнало всичко което си желала; алтернативноАзБ, което е не съвсем удовлетворено от решенията си, но по-щастливо от теб; алтернативноАзВ, което е объркало нещата дори повече и сега е много по-нещастно и т.н.т. , броят им е различен в зависимост от вариантите, които си имал пред себе си в конкретната ситуация. Увлекателно е да се връщаш в ключовите моменти от живота си и да изследваш какво ли се е случило с тези алтернативниАз, които са поели по друг път. И както казват: "Глупакът се учи от грешките си, умният от грешките на другите". Занимателно е да изследваш възможностите, които ще се открият пред тези алтернативниАзове и грешките, които те ще допуснат след това, разширявайки паяжината с техните алтернативниАзове. Когато алтернативноАзА е изправено пред последващ избор, идва ред на алтернативноАзАА и алтернативноАзАБ, и така докъдето позволява размахът на въображението ти и разбира се факторът време, което имаш за да правиш това. Защото рискуваш  неусетно да се унесеш ако го правиш нощем или пък да си изпуснеш спирката, ако го правиш денем.
Преди време във сайт където се "срещам" с приятелки за да споделяме общото си хоби, имаше игра с дневни въпроси и единият беше: "Какво бихте променили, ако можехте да се върнете назад", подразних се, защото по-голямата част бяха отговорили с клишето: "нищо, защото грешките ни правят това което сме". Вижда ми се глупаво, някой да твърди, че би пропилял шанса да се върне назад и да промени нещата. Та той би означавал спасени животи! Но сега се замислих над това, какво щеше да значи, ако алтернативнитеАз знаеха как да предотвратят трагедиите в живота си, където нещата накрая пак ще стигнат до същият изход, но по по-усложнен път.  Какво щеше да научи тя от това и щеше ли да е нещо по-различно отколкото ти вече знаеш?!
И така, мисля че в общи линии стана ясно, за какво сложно упражнение на въображението иде реч.

Във втората част от книгата - глобалната,  Ричард Бах изследва световете, които според моята представа се намират някъде по  периферията на паяжината. В тази част той говори за това, как всъщност всички имаме Една душа и всеки би могъл да бъде всеки.
Явно Бах е бил военен пилот и това (разбираемо) доста му тежи, макар и рано да се е отказал от военна служба. Но тук той изследва, какво би било, ако не беше. Като стига дори дотам, да сравнява себе си с жестокият пълководец Атила Бич божий. В тази част от книгата си той говори за безсмислието на войната. За това как последователите, в крайна сметка винаги успяват да изопачат религията си, независимо коя е тя, защото човешките същества са си такива, дори в името на идеалите си, накрая пак ги избива на разрушение. Говори също и за екологичната криза, на която обрекохме планетата си и за последният ни отчаян опит да я спасим, като (тук мненията ни съвпадат напълно) той смята, че това е възможно само ако я освободим от присъствието си. Всъщност мненията ни по всички тези въпроси са сходни.
В частта за безсмислието на войната има един много трогателен епизод, когато Татяна и Иван, се мъчат да спасят себе си и котката си Петрушка, от внезапна бомбардировка, уви неуспешно! При всички книги за войната, които чета напоследък, досега никой не се беше опитвал, тайно да внесе котката си в бомбоубежище. И въпреки, че самият разговор на семействата Бах и Кирилови ми се видя наивистичен и далеч от истината, моментът със избледняващите образи на семейството заедно с тяхната котка, които безуспешно се мъчат да се спасят, ме порази най-силно от цялата книга.

А от третата - заключителна част, именно идва моето разочарование от Бах, което ме подлага на колебание относно бъдещи срещи с творчеството му.
Когато изморени от екзистенциални въпроси семейство Бах се връща пак към частното, те претърпяват катастрофа при която Линда загива. Бах, обаче, самонадеяно твърди, че понеже видиш ли, тяхната любов е тъй голяма и истинска, след известно време тя успява да преодолее Воалът между световете и да се завърне отново пълноправна в света на живите.  Това истински ме вбеси! Проверих и в действителният живот накрая те са се развели. Тоест той иска да ни обеди, че тази им любов, която не е изтраяла дори на проверката на времето, е по-силна отколкото ние изпитваме към нашите изгубени деца или любими, дотолкова силна, че да е способна да прекрачи единственият нерушим природен закон! Намирам тази негова арогантност за отблъскваща! Но като поразмислих над това няколко дни, всъщност то се случва в една от тези Алтернативни реалности и на практика той никъде не е твърдял, че това е единственият и уникален случай. Може пък във това измерение всички, които пожелаят достатъчно силно,  да могат просто така да си се връщат от Отвъд?!
Друго нещо, което не ми допадна е, че в епилога той разказва за всички научни теории, от които е взаимствал в изграждането на тези Алтернативни светове. Разбирам, че с това се цели да се подчертае тяхната достоверност, но за мен поднесено така отнема от магията на идеята. За  недостатък смятам и, че не дава на историята си фиктивни герой, които да я направят "вечна". Това че избира героите да са реални личности му отнема донякъде контрола, тъй като случилото се в последствие, разрушава ореола на тяхната сила и непогрешимост. Как например да дам шанс на "Мост през вечността", където той ни учи за силата на любовта и важността на изборите, когато знаем че в действителност, нито тази любов се е оказала толкова силна, колкото я изкарва той, нито пък решенията и изборите им са били най-правилните.
Но пък кой знае, може би все пак ще дам шанс на ''Джонатан Ливингстън Чайката'', ако ми се отдаде шанс да се срещнем някъде.