Наскоро прочетох "Едно" на Ричард Бах. Това беше първата ми среща с изкуството му и засега ми е трудно да кажа дали ще остане единствената. Всъщност книгата ме очарова. Ричард и жена му Линда летят с частният си хидроплан, когато ненадейно попадат в магнитно смущение, което им отваря нещо като портал и им позволява да станат част от необичайно духовно преживяване.
Пред тях се разкрива море, чиито течения представляват своеобразна карта към локациите на алтернативни реалности.
Като техният духовен водач им пояснява, хората възприемат времето като права, за да им е по-лесно да подреждат и планират, а също и да описват живота си. Всъщност обаче съществува само Едно време - Сега и всичко се случва едновременно, в този единствен момент, но на различните места в калейдоскопът от алтернативни реалности. За семейство Бах е по-лесно това да се обрисува чрез метафората с хидроплана и морето, но на мен са ми по-понятни животните, та нека да речем, че се намираме върху една своеобразна паяжина. Всеки момент се намира в различна точка от преплитането на паяжината и всяко решение съставлява различно разклонение от нея.
Така. Аз прочетох книгата за три дни (на две големи части и малко заключение), заради ограниченията си във времето, а ми се щеше да го направя дори и наведнъж, защото книгата е много увлекателна. Струва ми се обаче, че можех да я разделя и на повече части, защото разсъжденията в които те въвлича продължават дълго след това.
Темите от своя страна могат да се разделят на две групи: лични и глобални.
В първата част Ричард и Линда пътуват из собственият си живот.
Има един много трогателен момент, когато Линда се връща назад във времето, за да вдъхне кураж на своето объркано и обезверено алтернативноАз. Не би ли било чудесно, да можеш да се върнеш назад и от дистанцията на сегашният си опит, да промениш това което те терзае! Нека да се изясним, тук не става въпрос да се върнеш в миналото и да промениш живота си, а да се срещнеш с твоето алтернативноАз и да му помогнеш да предотврати грешките ти. Разбира се, след това то най-вероятно ще допусне свой, но точно в това е чарът на теорията на Бах. Във всеки момент съществуват n брой твой алтернативниАз, които водят своя си живот в собствените си реалности. Има едно твое алтернативноАзА, което е постигнало всичко което си желала; алтернативноАзБ, което е не съвсем удовлетворено от решенията си, но по-щастливо от теб; алтернативноАзВ, което е объркало нещата дори повече и сега е много по-нещастно и т.н.т. , броят им е различен в зависимост от вариантите, които си имал пред себе си в конкретната ситуация. Увлекателно е да се връщаш в ключовите моменти от живота си и да изследваш какво ли се е случило с тези алтернативниАз, които са поели по друг път. И както казват: "Глупакът се учи от грешките си, умният от грешките на другите". Занимателно е да изследваш възможностите, които ще се открият пред тези алтернативниАзове и грешките, които те ще допуснат след това, разширявайки паяжината с техните алтернативниАзове. Когато алтернативноАзА е изправено пред последващ избор, идва ред на алтернативноАзАА и алтернативноАзАБ, и така докъдето позволява размахът на въображението ти и разбира се факторът време, което имаш за да правиш това. Защото рискуваш неусетно да се унесеш ако го правиш нощем или пък да си изпуснеш спирката, ако го правиш денем.
Преди време във сайт където се "срещам" с приятелки за да споделяме общото си хоби, имаше игра с дневни въпроси и единият беше: "Какво бихте променили, ако можехте да се върнете назад", подразних се, защото по-голямата част бяха отговорили с клишето: "нищо, защото грешките ни правят това което сме". Вижда ми се глупаво, някой да твърди, че би пропилял шанса да се върне назад и да промени нещата. Та той би означавал спасени животи! Но сега се замислих над това, какво щеше да значи, ако алтернативнитеАз знаеха как да предотвратят трагедиите в живота си, където нещата накрая пак ще стигнат до същият изход, но по по-усложнен път. Какво щеше да научи тя от това и щеше ли да е нещо по-различно отколкото ти вече знаеш?!
И така, мисля че в общи линии стана ясно, за какво сложно упражнение на въображението иде реч.
Във втората част от книгата - глобалната, Ричард Бах изследва световете, които според моята представа се намират някъде по периферията на паяжината. В тази част той говори за това, как всъщност всички имаме Една душа и всеки би могъл да бъде всеки.
Явно Бах е бил военен пилот и това (разбираемо) доста му тежи, макар и рано да се е отказал от военна служба. Но тук той изследва, какво би било, ако не беше. Като стига дори дотам, да сравнява себе си с жестокият пълководец Атила Бич божий. В тази част от книгата си той говори за безсмислието на войната. За това как последователите, в крайна сметка винаги успяват да изопачат религията си, независимо коя е тя, защото човешките същества са си такива, дори в името на идеалите си, накрая пак ги избива на разрушение. Говори също и за екологичната криза, на която обрекохме планетата си и за последният ни отчаян опит да я спасим, като (тук мненията ни съвпадат напълно) той смята, че това е възможно само ако я освободим от присъствието си. Всъщност мненията ни по всички тези въпроси са сходни.
В частта за безсмислието на войната има един много трогателен епизод, когато Татяна и Иван, се мъчат да спасят себе си и котката си Петрушка, от внезапна бомбардировка, уви неуспешно! При всички книги за войната, които чета напоследък, досега никой не се беше опитвал, тайно да внесе котката си в бомбоубежище. И въпреки, че самият разговор на семействата Бах и Кирилови ми се видя наивистичен и далеч от истината, моментът със избледняващите образи на семейството заедно с тяхната котка, които безуспешно се мъчат да се спасят, ме порази най-силно от цялата книга.
А от третата - заключителна част, именно идва моето разочарование от Бах, което ме подлага на колебание относно бъдещи срещи с творчеството му.
Когато изморени от екзистенциални въпроси семейство Бах се връща пак към частното, те претърпяват катастрофа при която Линда загива. Бах, обаче, самонадеяно твърди, че понеже видиш ли, тяхната любов е тъй голяма и истинска, след известно време тя успява да преодолее Воалът между световете и да се завърне отново пълноправна в света на живите. Това истински ме вбеси! Проверих и в действителният живот накрая те са се развели. Тоест той иска да ни обеди, че тази им любов, която не е изтраяла дори на проверката на времето, е по-силна отколкото ние изпитваме към нашите изгубени деца или любими, дотолкова силна, че да е способна да прекрачи единственият нерушим природен закон! Намирам тази негова арогантност за отблъскваща! Но като поразмислих над това няколко дни, всъщност то се случва в една от тези Алтернативни реалности и на практика той никъде не е твърдял, че това е единственият и уникален случай. Може пък във това измерение всички, които пожелаят достатъчно силно, да могат просто така да си се връщат от Отвъд?!
Друго нещо, което не ми допадна е, че в епилога той разказва за всички научни теории, от които е взаимствал в изграждането на тези Алтернативни светове. Разбирам, че с това се цели да се подчертае тяхната достоверност, но за мен поднесено така отнема от магията на идеята. За недостатък смятам и, че не дава на историята си фиктивни герой, които да я направят "вечна". Това че избира героите да са реални личности му отнема донякъде контрола, тъй като случилото се в последствие, разрушава ореола на тяхната сила и непогрешимост. Как например да дам шанс на "Мост през вечността", където той ни учи за силата на любовта и важността на изборите, когато знаем че в действителност, нито тази любов се е оказала толкова силна, колкото я изкарва той, нито пък решенията и изборите им са били най-правилните.Но пък кой знае, може би все пак ще дам шанс на ''Джонатан Ливингстън Чайката'', ако ми се отдаде шанс да се срещнем някъде.
