И създаде човека по свой образ и подобие

Това не е нито ревю, нито анотация на книгата. Този блог е нещо като публичен читателски дневник и съдържа впечатления и анализи на прочетеното от мен. Доста често разкрива моменти от съдържанието на книгата, така че ДА НЕ се чете ако не сте запознати с книгата, защото ще Ви развали момента на изненада!

 Причината да се запозная с творчеството на Хърбърт Уелс, беше таз годишното Читателско предизвикателство на PopShugar, в което една от категориите е дистопия, а "Машината на времето" е посочвана (напълно основателно), като един от най-добрите представители на жанра. Въпреки, че вече познавах "Война на световете" от филма с Том Круз и Дакота Фанинг, който по мое мнение е сред филмите с най-добър финал, тъй като в крайна сметка микроорганизмите спасиха планетата ни, досега не бях намерила време и мотивация да прочета нещо негово. След като  "Машината на времето" безспорно ме очарова, се вълнувах да прочета още нещо от Хърбърт Уелс и както се оказа напълно основателно, защото втората му история ми допадна дори още повече от първата.
 С някакво нездраво задоволство наблюдавах тази алегория на Бог, която автора изгражда безпристрастно и без излишен гланц.

Доктор Моро е типичният "луд учен", чиято брилянтност го тласка към триумфа на науката, създавайки просто за да изпита предела на способностите си. Посредством вивисекцията ученият претворява най-различни животни, преобразявайки структурата на телата им така, че максимално да наподобяват "човешки" форми. Понякога дори комбинирайки части от различни животински видове. Променя също структурата на гръкляна им, така че да са способни да говорят, а също и мозъците им, така че да им придаде нова по-човешка идентичност. Когато е готов с телата им, посредством хипноза и последващи непрестанни повтаряния, съпроводени от актове на насилие над бедните, изтерзани същества, дръзнали да не се подчинят, Моро им внушава своят "Закон", чиято основна цел е да се бори с повика на кръвта им, който непрестанно се стреми да развали постигнатото от доктора и да ги върне към дивото. Свидетел на всичко това по неволя става корабокрушенецът Прендик, който е ужасен както от своят домакин, така и от неговите творения. Въпреки, че Прендик несъмнено е контрапункта на Моро и дълбоко се възмущава от безсмислието на неговото деяние, той не е грижовно настроен към тези Зверохора подобно на Монтгомъри, асистентът на доктора, а напротив бои се от тях и дори ги презира. В общи линии това е историята.
Както вече споменах нейната брилянтност е в непрестанните паралели с религиите.
Когато е готов с творението си неговият създател го разглежда и започва да открива несъвършенствата и неговата грозота. Разочарован, той прокужда бедното създание на острова и се захваща със следващото. Всяко от тези създания е съставено от различни базистни части и образуват едно шарено псевдо общество с всичките му несходства и противоречия, обединено единствено от спазването на тяхната псевдо религия.
Моро нехае за болката, която причинява на творенията си нито по време на създаването им, нито дори по-страшните последващи мъки в опитите им да намерят своето място в "света" и да се придържат към догмите на конформисткото учение противоречащо на тяхната същност.
Създателят им дотолкова е нехаен към страданието на творенията си, че както обяснява на Прендик, дори е убеден че то е ненужен недостатък, който еволюцията скоро ще отстрани.


Отвъд сюжетът на книгата, нима не сме свидетели на един Бог, който непрестанно тества границите на нашата болка. Който нехае какво и на кого причинява, който си позволява да подлага на неимоверни страдания дори невинни новородени. Който е дал възможността на творенията си, оправдавайки се със "избора на свободната воля", да вършат невъобразими низости и мерства, които се опитват да възпират (твърде неуспешно, както ще установите дори само ако веднъж гледате новините) посредством слабата си воля. Не е ли това един нехаен, циничен създател, който е вдигнал ръце от грозотата и несъвършенствата на творенията си, създадени от толкова разнообразен материал, че им е невъзможно дори да останат сплотени в общност за дълго. И защо тази тъй наречена "свободна воля" им позволява непрестанно да се нараняват и избиват, допуска едни видове да са способни да се хранят с плътта на други. Но в същото време тази плът е ограничена във времето и пространството. Нима една истински свободна воля не би позволявала всички да са метаморфи пътуващи през пространствено-времевия континуум?! Що за благодат е свобода, която ни позволява единствено да страдаме, да нараняваме или да бъдем съучастници (посредством безучастието си на странични наблюдатели) на вихрещата се наоколо ни лудост, впримчени в ограничението на тук и сега?! Независимо, колко пъти опитваш, колко много се стараеш не можеш да поправиш ширещата се жестокост, която дори самият създател не е способен да отстрани от свойте творения.